Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.10 09:42 - Каспаров за Сатаната Путлер
Автор: ferhunde Категория: Политика   
Прочетен: 872 Коментари: 0 Гласове:
7


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 Пет години, след като Путин взе властта и започна да изгражда наново полицейската руска държава, на която толкова се възхищаваше, аз преживях свое собствено прераждане. През 2005 г. прекратих кариерата си след двадесет години начело на професионалния шахматен свят, за да се присъединя към новоизлюпилото се руско продемократично движение. Станах световен шампион през 1985 г., когато бях на двадесет и две, и постигнах всичко, което бих могъл да искам край шахматната дъска. Винаги съм желал да направя нещо, което би променило света, и чувствах, че е дошъл краят на времето ми в професионалния шахмат. Исках децата ми да могат да израснат в свободна Русия. И си спомних какъв надпис беше закачила майка ми на стената – една от репликите на руските дисиденти: „Кой друг, ако не ти?“. Надявах се да използвам енергията и славата си да възпра надигащата се от Кремъл вълна от репресии.

Както и много други руснаци, аз също се притеснявах от слабо известното минало на Путин в КГБ и скрития му възход към властта чрез ръководене на бруталната война от 1999 г. за умиротворяване на руския район на Чечня. Но в началото моите сънародници и аз смятахме, макар и неохотно, че на Путин трябва да се даде шанс. При преизбирането си през 1996 г. Елцин беше опорочил много лошо демократичната вяра в себе си, понеже използва силата на президентския пост да повлияе на резултата от вота. Признавам, че по онова време бях един от онези, които мислеха, че жертването на част от единението на демократичния процес е по-малкото зло, ако беше необходимо да не допусне омразните комунисти да си върнат властта.
Подобни сделки почти винаги се оказват грешка, както стана и в този случай, тъй като позволи на един безмилостен индивид да използва отслабналата система.
Кризата от 1998 г. и неплатежоспособността оставиха руската икономика в доста разклатено състояние, но след оценката на нещата си струва да се отбележи, че брутният вътрешен продукт (БВП) започна да нараства с бързи темпове до 2000 г. По онова време обаче престъпността, инфлацията и общото чувство на национална слабост и несигурност превърнаха технократа и просто и откровено говорещия Путин в привлекателно безопасен вариант. Имаше опасения, че без здрава ръка на руля страната може да потъне в хаос. Физическата и социалната несигурност в крехките демокрации винаги са били удобна и лесна предизборна цел и повечето диктатори се издигат до властта с първоначалната подкрепа на обществото. В историята има безброй примери за автократи и военни хунти, взели властта поради призива на народа за ред и la mano dura (твърда ръка) посред управлението на нестабилни граждански режими. Хората някак си винаги забравят, че е много по-лесно да поставиш диктатор начело на държавата, отколкото да го свалиш оттам.
Пет години, след като Путин взе властта и започна да изгражда наново полицейската руска държава, на която толкова се възхищаваше, аз преживях свое собствено прераждане. През 2005 г. прекратих кариерата си след двадесет години начело на професионалния шахматен свят, за да се присъединя към новоизлюпилото се руско продемократично движение. Станах световен шампион през 1985 г., когато бях на двадесет и две, и постигнах всичко, което бих могъл да искам край шахматната дъска. Винаги съм желал да направя нещо, което би променило света, и чувствах, че е дошъл краят на времето ми в професионалния шахмат. Исках децата ми да могат да израснат в свободна Русия. И си спомних какъв надпис беше закачила майка ми на стената – една от репликите на руските дисиденти: „Кой друг, ако не ти?“. Надявах се да използвам енергията и славата си да възпра надигащата се от Кремъл вълна от репресии.
Както и много други руснаци, аз също се притеснявах от слабо известното минало на Путин в КГБ и скрития му възход към властта чрез ръководене на бруталната война от 1999 г. за умиротворяване на руския район на Чечня. Но в началото моите сънародници и аз смятахме, макар и неохотно, че на Путин трябва да се даде шанс. При преизбирането си през 1996 г. Елцин беше опорочил много лошо демократичната вяра в себе си, понеже използва силата на президентския пост да повлияе на резултата от вота. Признавам, че по онова време бях един от онези, които мислеха, че жертването на част от единението на демократичния процес е по-малкото зло, ако беше необходимо да не допусне омразните комунисти да си върнат властта.
Подобни сделки почти винаги се оказват грешка, както стана и в този случай, тъй като позволи на един безмилостен индивид да използва отслабналата система.
Кризата от 1998 г. и неплатежоспособността оставиха руската икономика в доста разклатено състояние, но след оценката на нещата си струва да се отбележи, че брутният вътрешен продукт (БВП) започна да нараства с бързи темпове до 2000 г. По онова време обаче престъпността, инфлацията и общото чувство на национална слабост и несигурност превърнаха технократа и просто и откровено говорещия Путин в привлекателно безопасен вариант. Имаше опасения, че без здрава ръка на руля страната може да потъне в хаос. Физическата и социалната несигурност в крехките демокрации винаги са били удобна и лесна предизборна цел и повечето диктатори се издигат до властта с първоначалната подкрепа на обществото. В историята има безброй примери за автократи и военни хунти, взели властта поради призива на народа за ред и la mano dura (твърда ръка) посред управлението на нестабилни граждански режими. Хората някак си винаги забравят, че е много по-лесно да поставиш диктатор начело на държавата, отколкото да го свалиш оттам.
Разбира се, не очаквах новата ми кариера в онова, което би могло да бъде наречено руска „политика“ единствено с огромна доза снизхождение и щедрост, да бъде лесна. Опозицията не се опитваше да печели избори, ние се борехме просто за провеждането им. Именно затова винаги съм казвал, че съм активист, а не политик, дори и когато спечелих първичните избори на опозицията за кандидат за президент през 2008 г. Всички знаеха, че никога няма да ми бъде позволено да се явя на официален вот, смисълът беше този факт да се изтъкне и да се опитаме да стегнем атрофиралите мускули на руския демократичен процес. Първоначалната ми цел беше да обединя всички анти-Путин сили в страната, особено онези, които по принцип дори не биха си представили да бъдат видени заедно. Лагерът на либералните реформатори, към който принадлежах, нямаше нищо общо примерно с националболшевиките на Лимонов, освен че бяхме маргинализирани, преследвани и предадени от плана на Путин да се държи на власт до живот. Въпреки това нашата крехка коалиция демонстрираше по улиците на Москва и Санкт Петербург в първите сериозни политически протести, откакто Путин беше станал президент. Искахме да покажем на руския народ, че съпротивата е възможна, и да разпространим посланието, че да се откажеш от свободата заради стабилността, е грешен избор.
За жалост, Путин, както и други съвременни автократи, имаше и все още има едно предимство, за което съветските лидери не са могли дори да мечтаят – задълбочени икономически и политически връзки със свободния свят. Десетилетията на търговия създадоха невероятно богатство, което диктатури като Русия и Китай използват за създаването на сложни авторитарни инфраструктури в страната и за оказване на натиск във външната политика. Идеята, че свободният свят ще използва икономическите и социалните връзки за постепенното либерализиране на авторитарните държави, беше наивна. На практика авторитарните държави злоупотребиха с този достъп и с взаимната икономическа зависимост, за да засилят корупцията и да подхранят репресиите у дома си.
Да вземем един лесен пример: Европа получава общо една трета от енергията си от Русия, макар че за някои отделни държави този дял е значително по-висок. В същото време Европа привлича 80 процента от енергийния износ на Русия. Кой има по-големи лостове за натиск в тези отношения? Въпреки това по време на кризата в Украйна многократно беше повторено, че Европа не може да реагира срещу Русия, тъй като е енергийно зависима! Осем месеца, след като Путин анексира Крим, и три и половина месеца, след като се натрупаха доказателства, че руските сили са свалили граждански самолет над Украйна, Европа все още „обсъждаше“ да потърси начини да замени руския газ. Вместо да използват далеч по-мощното икономическо влияние на Европейския съюз и да възпрат и отблъснат агресията на Путин, лидерите на Стария континент се преструват на безпомощни. Бойкот от страна на ЕС или дори драстичен данък върху руския енергиен внос щеше да заплаши руската икономика с пълна разруха, тъй като в момента тя зависи изцяло от енергийния сектор, за да се държи над водата. Но на Европа ѝ липсва политическа воля да направи значителни краткосрочни жертви, за да посрещне много по-голямата дългосрочна заплаха, която непритиснатият Путин представлява за световната сигурност, а оттам и за зависимите от глобализацията икономики.
Подобни връзки дават в ръцете на съвременните авторитарни режими още по-съвършени инструменти за избягване на цензурата. Такива режими имат своите първични публични предлагания (ППП) и луксозни имоти в Ню Йорк и Лондон, плащат данъци и такси, от които алчните западни политици и правителства никак не обичат да се отказват в името на човешките права. Несвободните държави използват откритостта на свободния свят, като наемат лобисти, разпространяват пропаганда в медиите и финансират солидно политици, политически партии и неправителствени организации (НПО). Когато тези ходове под масата бъдат извадени на бял свят, враждебната реакция е почти винаги слаба. Понякога гражданите от свободния свят се разгневяват, когато медиите покажат фабрика с нечовешки условия на труд, но в крайна сметка не ги е грижа особено за социалната среда на страните, които им осигуряват петрола, дрехите и айфоните.
Руските олигарси разпространяват богатството си и политическото влияние на Путин по цялата земя, а западните компании връщат услугата, като инвестират в Русия. Енергийни гиганти като Shell и British Petroleum (BP) нямаха търпение да се докопат до огромните енергийни резерви на Русия, а отдавна заспалият руски пазар беше неустоима цел, без значение какви и колко отстъпки бяха необходими за сключване на сделките. Човешките права в Русия бяха последната грижа на западните корпорации. Дори когато западните компании биваха предавани, мамени, заплашвани от руските си партньори и изхвърляни от партньорства или от страната, те се връщаха отново и отново – като бити кучета при жестокия си господар.
Най-показателният пример е с изпълнителния директор на BP Робърт Дъдли, който през 2008 г. избяга от Русия. Тогава той беше изпълнителен директор на съвместно предприятие с група руски милиардери. Непрекъснато тормозен и боящ се от арест (а и че е бил отровен, според едни от показанията), Дъдли избяга и се скри. Но въпреки това след няколко години той се върна в Русия и се снима със самия Путин при обявяването на сделка за проучване с контролираната от държавата нефтодобивна компания „Роснефт“! Чуждите инвестиции съставиха част от растежа на руския БВП (това основно се дължеше на огромния скок в цените на петрола), но съвсем малко от тях подобриха живота на средния руснак. Повечето от новите богатства напуснаха страната на момента и се озоваха в западни банки или се превърнаха в недвижимо имущество на името на олигархичния елит на Путин.
Така че, докато нашето постоянно развиващо се опозиционно движение успя да отбележи напредък в привличането на внимание към недемократичната реалност на Путинова Русия, ние бяхме в губеща позиция още от самото начало. Доминацията на Кремъл в масмедиите и безмилостното преследване на всякаква опозиция в гражданското общество направиха натрупването на продължителна инерция невъзможно. Нашата мисия беше саботирана и от демократичните лидери, които прегръщаха Путин на световната сцена и му осигуряваха доверието, от което той толкова много се нуждаеше при липсата на действителни избори в Русия. Трудно е да прокараш демократична реформа, когато всеки телевизионен канал и всеки вестник показват как лидерите на най-могъщите демокрации в света приемат един диктатор като част от своето семейство. Това праща послание, че той или не е никакъв диктатор, или че демокрацията и свободата на личността са просто чипове на масата за преговори, както винаги са ги определяли Путин и неговата пасмина. В крайна сметка трябваше да се стигне до нахлуването в Украйна, за да се наложи страните от Г7 (аз никога не съм приемал да ги наричам Г8) да изключат Путинова Русия от елитния клуб на индустриалните демокрации.
До 2008 г., когато Путин даде президентството назаем на своята сянка Дмитрий Медведев, вече на всички трябваше да е станало ясно, че руската демокрация е мъртва. Единствените други имена в бюлетините бяха тези на лоялните опозиционери в предварително определените им роли: Генадий Зюганов от комунистите и Владимир Жириновски, който изпълнява задачата да бъде крайнодесен екстремист от 1991 г. И двамата служеха, а и все още служат за безобиден параван и осигуряват някакво съвсем бледо подобие на демокрация. Въпреки това демократичните лидери един след друг се хванаха на този маскарад. Джордж У. Буш се обади на своя колега, за да го поздрави. Френският президент Никола Саркози топло покани Медведев в Париж. Подобни хвалебствия заваляха още от лидерите на Германия, на Великобритания и от толкова много други, че списъкът за изброяване ще стане твърде дълъг. Изборите бяха бойкотирани от основния европейски орган за наблюдение на вота, Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), но подобна реакция надали може да се тълкува като протест срещу ограниченията, наложени на наблюдателите.
Два месеца след като Барак Обама положи клетва, той и държавният секретар на САЩ Хилъри Клинтън подеха нова линия във външната политика към „презареждане“ на отношенията на Съединените щати с Русия. Да не помислите, че новата линия е реалистична, както би могло да се очаква, понеже Русия беше нападнала малка Грузия само месеци преди това и беше установила независими анклави, които са окупирани от руски войски и до ден днешен. Не, това беше офанзива на американския чар, при това пълна със смислови грешки – на онзи прочут червен бутон, който Клинтън подари на своя руски колега Сергей Лавров, пишеше „перегрузка“ вместо „перезагрузка“, тоест „претоварване“ вместо „презареждане“. Администрацията на Обама искаше да повярва, че младият и сърдечен Медведев е реформатор, потенциален либерализатор, който би променил курса на Путин. Ако искате, може да наречете това наивитет от първите дни на „надежда и промяна“, но е невероятно, че тази политика на ангажименти продължи и много след като вече беше ясно, че конците пак се дърпат от Путин, а планът му да върне Русия в състоянието на полицейска държава не се е променил.
Путиновата „Операция Медведев“ беше пълна победа. Той получи още четири години, за да довърши елиминирането на вътрешната опозиция, като избегне последствията на международния фронт. Когато през 2012 г. Путин съвсем предвидимо се върна в президентския кабинет, той почти не не се постара да направи изборите по-представителни. Като повечето диктатори, Путин има силен животински инстинкт за преценка на съперниците си и знаеше, че няма да срещне истинско противопоставяне от други световни лидери. И точно като всички диктатори, Путин ставаше все по-смел с всяка успешна стъпка. Диктаторите не питат „Защо?“, преди да награбят още власт, те питат просто „Защо не?“. Когато Путин се вглеждаше внимателно в начина, по който се отнасяха към него лидери от ранга на Меркел, Камерън и Обама, той така и не виждаше причина да не направи каквото си е наумил.
Не е задължително човек да е студент по история, за да разпознае този модел и да види как той доведе до войната в Украйна. След падането на Желязната завеса сред страните от свободния свят се настани самодоволство, от което те не можеха да се отърсят лесно, за да се справят с някого като Владимир Путин. Той използва уговорките в своя изгода, а в същото време не отстъпва и педя. През годините ситуацията с човешките права ставаше все зле и по-зле, а западни политици и експерти като Кондолиза Райс и Хенри Кисинджър защитаваха мекушавостта на Запада пред Путин, като обясняваха, че руснаците са по-добре отколкото по времето на Съветския съюз.
Първо, саркастична благодарност към тях, че ни заклеймиха с подобна похвала с половин уста! Но вместо да се правят сравнения с петдесетте или със седемдесетте години на миналия век, защо не погледнат деветдесетте? Не е трудно да подобриш живота спрямо тоталитарния комунизъм на Сталин или Брежнев, но какво стана с живота при Елцин? А какво ще кажат за унищожаването на всяка новородена демократична институция в Русия, и то пред очите на кондолизите райс и хенри кисинджърите по света? Ако човешките права на съветския народ и на политическите затворници в безбройните лагери на ГУЛАГ бяха от значение, а те бяха от голямо значение, за толкова много лидери и граждани на свободния свят, защо дисидентите от двадесет и първи век не заслужават подобна грижа и уважение? Ефективните политики се градят върху принципи. Роналд Рейгън говореше със съответстващите на него хора от Съветския съюз, но както веднъж ми каза Вацлав Хавел, Рейгън първо хвърляше на масата списъка с политическите затворници!
През първите ми години като активист често повтарях, че Путин е руски проблем и трябва да бъде решен от руснаците, но ако не се обърне внимание на амбициите му, скоро той ще се превърне в регионален, а след това и в световен проблем. Тази достойна за съжаление трансформация се осъществи и заради нея бяха погубени животи. Да ти кажат „Ти беше прав!“, е слабо успокоение, а още по-слабо е, когато виждаш, че дори сега се прави толкова малко за укротяването на агресията на Путин. Какъв е смисълът да казваш „Трябваше да ме чуете и да действате“, когато все още никой не слуша и не действа?
Мантрата на договореностите и на отказа да обърнеш внимание на престъпленията на някой диктатор, особено ако той е важен бизнес партньор, се загнезди толкова здраво през последните двадесет години, че дори нападението срещу суверенна държава в Европа не може да разклати позициите ѝ. Съединените щати и Европейският съюз наложиха санкции срещу руски официални лица и производства, само че те са твърде слаби и твърде закъснели. И въпреки това все още не признават необходимостта от заклеймяване и изолиране на Русия като опасна бандитска държава, в каквато я превърна Путин. Това поколение западни лидери отказва да признае, че злото все още съществува в света и че борбата с него трябва да се води с безусловни средства, а не с преговори. В момента е ясно, че демокрациите от двадесет и първи век не са готови за такава битка. А въпросът дали могат и дали ще се подготвят за нея, е все още отворен.

 



Гласувай:
10
3



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ferhunde
Категория: Технологии
Прочетен: 214781
Постинги: 98
Коментари: 1417
Гласове: 903
Архив
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031